Оправдание на фарисейството
* Мария (Скобцова), монахиня «Оправдание фарисейства» — В: http://www.bogoslov.ru/text/2692585.html (бел. прев.).
Встъпление
Вече не за първи път се сблъсквам с това, че всичко ново е добре забравено старо. Ето и сега, прехвърляйки семейните архиви, се натъкнах на пожълтели машинописни листа с ръкописни бележки и с няколко бележки «за И. А. К. от ММ». Толкова много съм работила над текстовете на майка Мария, че веднага разбрах — става дума за т. нар. самиздатски екземпляр с посвещение от автора на Игор Александрович Кривошеин. Този текст се появи през 1938 г. в списание Путь, но за мене беше истинско удоволствие да открия първоизточника. Мисля си как в онези далечни години мнозина от авторите-емигранти са преписвали на ръка под индиго или, като в този случай, на машина, свои произведения, как са ги дарявали и разпространявали, без въобще да се надяват тези текстове да успеят да се появят в едно или друго списание. Нещо е излизало, а друго — потъвало в забрава.
В много от аспектите си този текст не е остарял, съзвучен е не само с тогавашното време, но и със съвременните събития, написан е ярко, образно и много интересно. Тук е цялата майка Мария, с нейното търсене на правдата Христова и правдата житейска, тук ги има и вечното мятане на интелигента, и думите на застъпничество за «книжника и фарисея». Има ги и чука, и наковалнята, и вечния раздор между «да допусна» или «да позволя», и разговора за свободата, «когато човечеството се научило да се бои от свободата, защото знаело, къде го е довела тази свобода», защото знаело, че при избора има само два пътя: или да тръгне след пророците, или да се спусне в бездната. Само истински руски човек, наситил се на две култури, изживял първата половина от живота си в свободната Русия от началото на века, а втората — на Запад, ставайки духовно чедо на о. Сергий Булгаков, неуморимо даряваща милосърдие, събираща помощи за онези, които са стъпили накриво, смела монахиня в света, мечтаеща за завръщане в Родината, може така ярко и по някакъв начин противоречиво да излезе в защита на фарисеите-традиционалисти и да ридае за църковната не-свобода: «Да, в пустинята на духа, във времената на духовна суша, фарисеят е оправдан, но приключи Петровата църковна епоха, в Русия бе възстановена патриаршията и след стотици години отново започнаха гонения против християнството». Пише за новомъчениците и нейните парещи огнени слова (и тук за пореден път думата огън преследва, м. М.) пронизват, и си струва да си спомним, че това се е писало още в 30-те години на 20 век — именно в страшните години на «гоненията против Църквата и християнството, в такива размери, които не е знаела и първохристиянската Църква, когато вярващите са бивали физически унищожавани и цели поколения са израснали в пълно неведение за Христос».
Ксения Кривошеина — автор на сайта за майка Мария.
Оправдание на фарисейството
Евангелското повествование, като в малък кристал, е запечатало в себе си всичко, което се случва и което може да се случи в света. В този смисъл световната история се явява като някакъв макрокосмос, в който действат същите тези сили, които действат и в Евангелието.
Не е достатъчно да се говори само за това, че събитията от живота на Спасителя се извършват вечно в света, че Христос вечно се ражда и Младенецът вечно лежи във Витлеемските ясли, че Неговата проповед звучи вечно и чрез Него се творят чудеса, не е достатъчно да се чувства, че над света вечно е извисен Голготският кръст и вечно на него бива разпъната Истината. Не е достатъчно да се вижда вечното Възкресение, вечно пребиваващата в света Пасха. И дори усещането за апокалиптичния край, който вечно заплашва всичко земно, и който се осъществява в човешката история, не изчерпва това, което в резултат се въплъщава в света.
В известен смисъл всеки човешки образ, явен и разкрит пред нас в Евангелието, се отобразява в хода на човешката история. Блудницата продължава да умива в сълзи нозете на Спасителя, стадото свини продължава да се втурва в бездната, продължава и митарят да се обръща, и учениците по същия начин тръгват, изоставяйки мрежите си, след Учителя. Вечно се отрича и Петър, и вечно с вяра той ходи по водата, и вечно се противопоставят на Христос блюстителите на закона, книжниците и фарисеите, и Му задават лукави въпроси, и Го предават, и тълпата крещи: «Разпни Го, разпни Го!».
В макрокосмоса на Вселената, в световната история, разпознаваме цели периоди, стоящи под един или друг знак от Евангелското повествование.
Евангелската хронология, разбира се, я няма, защото в Божиите съдби нашата земна, временна последователност е случайна. Може би Евангелските събития винаги са налични докрай: и Рождеството, едновременно с Голгота, и Голгота — едновременно с Възкресението. Ние само долавяме, как всяка епоха изважда преимуществено онова, което ѝ е по-близко и по-свойствено.
И се точат дългите векове, в които книжниците, законниците и фарисеите пазят завещания от отците закон — когато в този вечен всемирен Израил всичко е спокойно, пророците мълчат, в храма се принасят жертви, фарисеят се бие в гърдите и благодари на Бога за това, че не е като митаря.
След това в света нахлува огъня. И отново, и отново звучи призивът на Предтеча към покаяние, и отново се руши установеният живот, и рибарите захвърлят мрежите, а хората оставят непогребани своите мъртъвци, … за да тръгнат след Него! А след това, както и преди, се изпълнява пророчеството: домът е оставен, пустее, слънцето гасне, земята се разпада на късчета и няма за човека пристанища. Голгота се разпростира над целия свят и целият свят се превръща в Голгота. Не остава нищо друго, освен Кръста. Човечеството бива призовано към жертва. И падайки, предавайки се, изнемогвайки и отново надигайки се, то отива към тази жертва.
Няма нужда да правим точни исторически паралели. От само себе си се разбира, че тук няма да можем да получим портретно сходство, но едновременно с това всекиму е ясно, в каква епоха живеем. Всички ние помним, как съвсем до неотдавна, в сития и уравновесен наш свят — законен и по своему добродетелен — звучеше благодарствената молитва на фарисея и всеки чува, как зад прозорците на домовете ни тълпата и сега продължава да призовава: «Разпни Го, разпни Го». И всеки долавя тежката походка и стъпките, възнасящи своя кръст към Голгота.
Освен това макрокосмическо въплъщение на Евангелието в света има и друго — съществува и някакъв микрокосмос на Евангелското повествование. Отделната човешка душа. И не че на всеки човек е дадено някак си да повтори един от Евангелските образи — не, всеки повтаря цялото Евангелие или, по-вярно, може да го повтори. В себе си ние съвместяваме и митаря, и фарисея, и не вярваме, и вървим след Христос, предаваме Го и се отричаме от Него, висим редом до Него на кръста и като разбойника Го молим да ни помене в Царството Си.
В този смисъл не е лъжовно обещанието, дадено от Христос на грешницата, че направеното от нея ще се помни навсякъде, където ще бъде проповядвано Евангелието.
И може да се говори не само за подражание на Христос, но още и за неизбежно (подсъзнателно)[1] подражание на Евангелието, не само за това, че човек се стреми към Христовото съвършенство, но още и за това, че той пада във всички бездни, за които Св. Писание разказва.
Човек се намира във вечен раздор, в разкол, в незамлъкващ спор сам със себе си. И вътрешният му път, от една страна, се определя от собствените закони и вътрешните събития, от измененията на тайнствения пейзаж на неговата душа, а, от друга — намира се в зависимост от вътрешния път на епохата, в която живее, която отразява и на която сътрудничи. Ако епохата фарисейства, то за човека е много трудно да не бъде фарисей, ако е наситена с трагизъм, ако всичко гине и човечеството се чувства като на Голгота, то и отделният човек много по-остро си спомня този трагизъм на живота и по-леко върви по пътя към жертвата, и съзнателно повдига на плещите си кръста.
Тук микрокосмосът е свързан с макрокосмоса (именно в този смисъл). Те двата са взаимосвързани и взаимно обусловени.
И ако се приеме такава възможност — че всяка епоха стои под особения знак на евангелските образи — то, може би, ще ни стане по-ясно, че всяко време носи в себе си своите особени добродетели, че на всяка епоха са преимуществено свойствени нейните особени пороци.
Може би, условно можем да говорим за история на пороците и за история на добродетелите. И това би било точно толкова характерно, колкото и да се разсъждава за историята на изкуството или на начините на управление, или на човешката мисъл.
Ако обаче внимателно се вгледаме в разгръщането на човешкия дух в света, ще видим, че най-характерното, това е редуването на огромни, почти винаги мъчителни и трагични подеми с епохи на някакво своеобразно мъждукане, на опазване на огъня, на консервиране на загасващите пориви.
В известен смисъл Ветхият Завет точно регистрира, как тъкмо това се е случвало в Израил.
Започвайки с блаженството на райското съществуване, когато Адам давал имена на всичко съществуващо и си общувал с Бога, се открива дълга верига от падения и възходи на човечеството. Райското блаженство било прекъснато от грехопадението. Човекът се оказал принуден с пот на лицето си да изкарва хляба си, а може би с пот на лицето си, тоест с невероятни духовни усилия, да съхрани в душата си и отблясъци от райската светлина. Оказал се призван като че ли само към консервиране, към помнене, към вярност, но не и към нови откривания на Бога, нито към нови райски видения. Но и в тази малка задача той се предавал, отпускал се на самото дъно на греха, в лицето на Каин вдигнал ръка срещу брата си, в безбройните си представители съгрешавал и се отдавал на порока.
И какво във всичките тези дрезгави отблясъци на първосъздадения човек е могло да бъде добродетел?
Само тази вярност към спомена за рая, само тази вяра в предстоящите събития, само трезво и отмерено да постъпваме, докато прекосяваме долината на плача и греха.
Така се раждал прототипът на законника, на всички, опазващи вчерашния ден, съхраняващи традициите и издигащи своята вярност и паметуването до връх на своите възхождания.
Може би още тогава човешката душа се уплашила от дерзанието!
(Не е ли дерзанието, което лишило прародителите от Едем?)
Още тогава човешката душа започнала да ограничава свободата си.
(Не е ли свободата, която заставила Ева да се подаде на изкушението?)
Човешката душа се отрекла от това да избира?
(Избират само падението, само отречението. Добродетелите пък призовават към неподвижно пребиваване във вчерашния ден, към опазване, към памет, към очакване).
Така започвал унилият, скучен, еднообразен път на падналото човечество. И това продължило с векове.
Понякога тези дрезгавини били прорязвани от мълнии. Бог нарушавал Своето вековно мълчание. В доброволно избраното робство и окаменяване нахлувал гласът на Божията тръба, пророците приканвали света да излезе от вцепеняването си и да тръгне към нов плам, говорили за Божия гняв и за огъня, който ще изгори света, а всъщност — отново и отново призовавали света към избор и свобода.
Пророците ги пребивали с камъни.
И защо? Нима върху тях не са сияели отблясъците от изгубения рай и зарите на бъдещото обещание? Нима не за това е стенело и не за това се измъчвало човечеството? Не в името на това ли били съблюдавани законите? Не за това ли били принасяни и жертвите… Защо ще пребиват пророците?
Защото човечеството се научило да се страхува от свободата, защото знаело къде го е отвела тази свобода, защото отрано чувствало, че при свободата на избора то или ще тръгне след пророците или ще пропадне в последната си бездна. Не, наистина, по-добре да не се рискува, да не се опитва, да не се изкушава, да не се съблазнява. Нужното е премерено. Десятъкът от гьозум[2] бил даван в храма и се знаело, че, вървейки по този път, дори и да не постигнеш много, затова пък нищо не рискуваш. Неподвижността гарантирала безопасността от нови сътресения, катастрофи и трагични размествания. Гарантирала и невъзможността да се освободиш и да се претопиш — така всичко било по-спокойно, по-добро, по-трайно.
Светът бавно се потапял в здрача.
Еклесиастът вече съчинявал своите стихове — вопли на тъга и на безнадеждност. Въртял се вятърът в своя път[3] и униние дебнело човешките сърца. Никой не вярвал, че наближава утро. И пророците мълчали.
Посред Божия народ, повтарящ словата на Еклисиаста, досущ като непоклатими дъбове и несъкрушими твърдини, се извисявали блюстителите на правдата, пазителите на законите и на всяка буква — книжниците, законниците и фарисеите.
Човекът ще измени, но законът няма да измени!
Човешката душа е превратна — буквата е неподвижна!
А затова и буквата (и запетаята)[4] са по-високо от душата, а съботата — по-високо от човека.
В свещените книги е казано за Месия, за Светия Израилев: Неговото пришествие не е лъжливо, а затова и нека мълчи безнадеждността — те ще опазят закона до славния Му ден. Само нищо да не се разтапя, да не изгаря, а да остава неподвижно в мъртвото си вцепенение. Такива са правилата за целия народ, такива са и заповедите за всяка отделна душа. Изпълни предписаното, принеси жертва, отдай на храма това, което си длъжен да отдадеш, съблюдавай поста, но не се осквернявай от общение с нечистите и тогава, ако не ти, то синът ти ще дочака. Но и ти ще имаш своята награда — защото си изпълнил закона и всяка негова буква, а затова си и по-добър от митаря.
Няма съмнение, че всеки чувства тази твърдоглава фарисейска правда и с нищо не може преждевременно да ѝ възрази. И няма съмнение, че съвременната душа, всяка човешка душа преминава през тази фарисейска правда, през изпепелената, безизходна пустиня на изчакването и съхраняването: вероятно трябва да спестя последната глътка вода — няма да я изпия, защото друга вода може и да няма.
Да, в пустинята на духа, във времената на страшната духовна суша, фарисеят е оправдан. Той е единственият, който е разумен и пестелив, съхраняващ и трезв. И не на разточителя, не на този, който във времето на великия Изход преяжда с манна и дивеч, препива с ледена вода и танцува пред златния телец — не на него е дадено да обвинява строгата пестеливост на законника, постещ дори насред всеобщия глад и изпълняващ всичко както трябва. Той е, който ще съхрани скрижалите на завета в скинията, той е и този, който ще въведе народната душа в обетованата земя.
Та колко ли пъти, във всяка душа, суровият блюстител на традициите и законите е проклинал невярната тълпа от съблазнители и нарушители на Закона.
А тази борба — за чистотата на уставите, за законите, за буквата, за това, което е свързано с идващото, но все още невъплътило се обетование — е във всеки от нас. Когато пророчеството в нас мълчи, когато духът е разводнен, кой, ако не стоящият на стража блюстител на закона, ще го опази от разложението? Има ли обаче обвинител — нещо, пред което той е длъжен да се оправдава, когато всъщност няма с какво да се оправдае? Нещо, което измества законите на земния, природния свят, унищожава фарисейската праведност, верността на законниците, цялото мъдруване на книжниците? Това нещо е огънят!
Огънят нахлул в света. Словото Божие се въплътило. Бог станал човек.
И съвсем не е случайно, че на това чудо, на това изпълнение на обетованията се противопоставили именно тези, които били блюстители на очакванията и на заветите. Започнала борба на законниците с това, което превишавало Закона, на съботата — със Сина човешки. Устойчивата им преданост се сблъскала с Него. С Него, който пиел и се хранел се с митари и с грешници, с Него, говорещият за тридневно възстановяване на разрушения храм — нима е можело точно Той да не им се види като най-страшният рушител на «положеното», на традиционното, на онова, което е привидно-устойчиво-спасителното? Да, разбира се че те въстанали против Него, в името на своята вековна правда. Та как е могло те, които не виждали в Него Месията, да се почувстват синове на брачния чертог и да живеят по духа и силата на този чертог?
Огънят нахлул в света! Човешките сърца се разтопили. На пътеките, водещи към Възкресението, се възправил Голготският кръст. Като че ли тези, които Го разпнали и предали, се оказали отвъд — във ветхото, в грохналото, в отказващото се, в отстъпващо от Завета. А след това с Него се сплотили новозаветните, огнените, взелите на плещите си кръста, осветените от преобразяващата тайна на Възкресението — завинаги, до края на света, членовете на Неговата Църква, над която и адът няма да надделее.
В действителност обаче в християнството се съхранили всички онези сили, които действали и във Ветхия Завет. Същата тази твърдоглава, безразлична, леснопроменяща се тълпа, същите тези блюстители на закона, — но вече на новия, на Неговия закон, — християнските книжници, фарисеи и законници и още същите тези, които пребивали с камъни пророците, юродивите, невместващите се в рамките на закона беззаконници.
В собствен смисъл цялата история на християнството е история на задушаване и повторно разгаряне на огъня.
Така се развива тази история и във всяка отделна душа, така тя преминава през световното пространство. Познаваме хладината и безжизнеността на цели християнски епохи, изучили сме времената на объркванията и на разрастващия се огън на автентичното християнско благовестие. Но и там, както и във Ветхия Завет, се редуват книжници и фарисеи с такива, които проправят новите пътища и във всеки от тези периоди я има просторната вълна на мъченичеството, на подвижничеството, на изповедничеството, на покаянието и очистването. Трябва да сме справедливи и да кажем, че действията на фарисейството не се изчерпват само с едното потушаване на огъня, със замразяването на живата мисъл и умъртвяването на разгарящите се пламъци — те действително пазят, те истински охраняват, консервират и пренасят драгоценното ковчеже с християнските съкровища през теснините на мъртвите и самодоволни епохи. И тук трябва отново да бъдем справедливи и да кажем, че не е дадено на еснафа, на представителя на мъртвите епохи, да ги напада — те праведно защитават християнството от вечното езичество, от култа към дребните страсти, от предразсъдъците, от култа към всевъзможните идоли, към телците, направени от различни метали — към железния телец на държавната мощ и златния телец на икономическото благосъстояние.
Наред обаче с това, те ограждат Църквата и охраняват своята светиня от автентичното християнско горене, и не позволяват на никого да се насища от нея.
Оценката на ползите и значението за Църквата на фарисейството зависи основно от епохата, в която те живеят. Самото фарисейство се мени в зависимост от множество фактори — външни и вътрешни.
Днес сме изправени пред началото на нова църковна епоха. Много от нейните характеристики вече се изясниха, а поради това се изясни и кое за Църквата в дадената минута е необходимо и кое — вредно. Лично усещаме епохата си и можем да я отличим от предшестващите я епохи — това ни дава възможност да видим онова ново, което от нас изисква Църквата, онова, от което днес сме длъжни да се освободим, така щото с това «старо» и направо «състарено» да не повредим (но как да намерим, да определим тази мяра?).[5]
Предходната църковна епоха е траела около двеста години от Петровия период. Ако се вгледаме във всички видоизменения, случили се тогава в живота на Църквата, то ще стане ясно, че най-правилно би било да ги охарактеризираме като опит на някаква постепенна протестантизация на Църквата. В известен смисъл православието — в дните на Петър — е преживявало това, което и католицизмът в дните на Лутер. Разликата е само там, че този процес никога не е достигал до такова напрежение, както на Запад и никога не е разкъсвал тялото на Църквата. Бил е отслабен, локализиран, подведен под задължителността на православните догмати. От друга страна, не е носил характера и автентично-религиозните търсения на западния протестантизъм. Петровите църковни реформатори са били най-малко от всичко религиозни реформатори. Самите те не са се чувствали нито като пророци, нито като светци — те лаицизирали (секуларизирали),[6] осветскостявали Църквата, изземвали от нейното виждане света, огъня прогонвали от нея в пустинята, отстранявали го в горите, в скитовете, в отдалечените манастири.
Трябва да кажем, че онова, което те постигнали, никак не било малко. В своите външни, формални проявления синодалното православие действително се превърнало в едно от ведомствата на великата Руска държава. Йерархията, украсена от държавните ордени и ленти, често усвоявала психологията на крупната императорска бюрокрация. Няма да изброявам фактите, говорещи за подобно осветскостяване на православието през осемнадесетото и деветнадесетото столетие. Може само да се каже, че именно то е довело до отпадането на цялата търсеща, културна част на руския народ — на руската интелигенция — от Църквата.
И ако цялата Църква се била превърнала в това, което тя била на повърхността, в своя външен държавен и народен живот, то постепенно цялото нейно предназначение е щяло да бъде умалено и не би се налагало да говорим за никакво възраждане. В тези пък времена на повърхността действали далеч не книжници и фарисеи, нито пазещите буквата законници, а — в различни степени на добросъвестност — обер-прокурорите и чиновниците: както с духовни, така и със светски звания.
Но тогава Църквата имала и своите праведници, благодарение на които могла да се подготви за очакващите я изпитания. Именно те всъщност и съхранили църковното съкровище — на скрито, под покрова на официалното църковно ведомство.
На първо място това били светците! Наистина, техният брой не е особено голям — в този смисъл последните две столетия били много по-оскъдни на святост в сравнение с всички предшестващи столетия на православието в Русия. Но светостта се съхранила, не могла да изчезне — та нали е сърцето на живота на Църквата. Явлението на светостта (нейната нищожност и нейното величие)[7] не е нещо, което характеризира църковния живот въобще.
Характерната, особената праведност през Петровия период, разбира се, е носила чертите на фарисейството, на законничеството и на религиозността на книжниците. И това е естествено, тъй като самото онова време е изисквало от хората, на първо място, съхраняване на «стария огън» — опазване на предишните светини, на опита на отците и на праотците, на скинията на Завета.
Светът, външният свят, разхищавал и прахосвал църковните богатства на духа, осветскостявал човешкото сърце, учил на съвсем други построения на светосъзерцание и светоусещане. И не само светският свят се променял по чуждия облик. Дори в самата Църква все по-гръмко се раздавали новите гласове, дори там ставало все по-трудно да се опазва църковната светиня. Затова и появата на определена охранителна праведност било разбираемо и дори логично. Неизбежно и изключително полезно за бъдещето на Църквата. Какъвто и облик да приемал Синодът, колкото и победоносно да се развивал процесът на осветскостяване на Църквата, зад тях се притаили всички църковни клади, строго охранявани и чакащи своя ден, за да засияят отново в света и да низведат огъня в сърцата на новото поколение руснаци.
Трябва да сме справедливи. Охранителите действително опазили, книжниците защитили всяка буква, законниците предали заповедите неприкосновени, фарисеите съблюдавали праведността неопетнена. На тях църковният живот е много задължен!
Но Петровата църковна епоха свърши. В Русия бе възстановена Патриаршията. След стотици години отново започна гонение против християнството — в размери, за които изглежда не е знаела дори първохристиянската Църква. Тези гонения не просто физически унищожаваха вярващите, но и отровиха и продължават да отравят цялата народна душа, да възпитават цели поколения в пълно неведение за Христос. Животът на Църквата се поколеба, верността към нея вече не идва по рождение — като някакъв от само себе си подразбиращ се факт, а бива завоювана с цената на страшни духовни сътресения и кризи. Всичко се люлее и трещи, появяват се нови въпроси и светът се обръща към Църквата, моли я да даде отговори на неща, с които тя векове наред не се е занимавала.
Нещо повече — гори не само светът на Църквата, но и цялото човечество се оказва попаднало в огъня, измъкнато от обичайния живот, подхвърлено на вихрите, носещо се по неведоми пътища, гърчещо се във войни, кризи и революции.
Могат ли сега блюстителите на закона да продължават да опазват? Това ли иска Църквата от верните си деца? С това ли ще утоли смъртния глад на света? Това ли ще може да противопостави на питанията на изстрадалото, обезбожено, изгубило пътя си човечество? Разбира се, че не.
Пък и — покрай наблюденията върху външния свят — нима и самият църковен живот не ни говори, че от недрата на Църквата се е отскубнал древният огън, който в течение на толкова много векове е тлял на тайно, че сега църковният живот, украсен от кръвта на мъчениците, е достигнал до невероятно напрежение, че днес могат и трябва да прозвучат пророческите гласове.
А главното е, че сега в душата на всеки искрен човек, взискателно и настойчиво, звучи призивът на Предтеча: «Покайте се, защото се приближи Царството Небесно». И душата сама отговаря на този призив, и предава това на близките, и утешава отчаялите се, и заплашва лекомислените.
Пред вярващото сърце изведнъж започват да избледняват всички вторични и случайни ценности, благолепният покров на църковния живот. С ослепителна острота единствено и докрай са обозначени само важните неща. В нашето страшно време човек чувства, че е изправен гол и грешен пред Божието лице, че не е изпълнил заповедта на любовта, че не е лелеял за земята, като за Божие творение, че не е забелязвал брата си и не е прибягвал до Божията помощ. В нашия малък и тварен свят пред всяка душа, като отображение на предстоящия Страшен съд, се разкрива, как човечеството преминава през нощта на отчаянието — но иска ли то да достигне до новия ден, иска ли да изгори и да очисти грешната си душа?
В такова време фарисеите нямат какво да правят, в такова време всяка една дума от закона сама започва да говори и да поучава, в такива времена на Църквата са нужни други хора и други сили, и съвсем друг огън. И нека разберем и приемем за естествено не само недоумението на тези, които са съблюдавали за истината, но и възмущението им, и тяхната боязън за вярващите, за цялото човечество и за истината — колкото и да е естествено отношението им към новия живот, възникващ в Църквата, в името на смута, предизвикан от огъня, който се разгаря в името на душите, които се отварят за името Христово, в името на Църквата, на нейното сияние, на пламтенето ѝ в името на всички, които тя трябва да освети, съгрее и освети, сме длъжни да помним, че сега не е мястото на фарисеите и законниците да бдят над църковното наследство.
С вяра ние сме длъжни да очакваме пророците, изобличителите и утешителите — да очакваме тези, които разгарят човешките души, борците за пълноценната, с нищо не умалена правда Христова — в живота и в учението, в храма и извън храма, абсолютно навсякъде, защото, по право, всичко принадлежи на тази правда.
Париж,
монахиня Мария
Превод: Борис Маринов
* За пръв път публикувано в списание Путь, № 5-6, май-юни 1938 г., орган на руската религиозна мисъл, под редакцията на Н. А. Бердяев и при участието на Б. П. Вишеславцев (Париж). Текстът се възпроизвежда по ръкопис от архива на сем. Кривошеини (Париж) с дарствен надпис от самата майка Мария и думите: «Нашият Господ Иисус по никакъв начин не е можел да се съгласи с отношението на фарисеите към богатството. Та нали сред тях се е смятало, че богатството е свидетелство за особена Божия милост към човека, а Иисус е учил: Не можете да служите на Бога и на мамона. Именно затова Той е призовавал не към трупане на богатство, а към благотворителност: «Продайте си имотите и дайте милостиня» (Лука 12:33). И добавял: «Кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците» (Мат. 6:2)».
[1] Фраза, дописана на ръка от майка Мария.
[2] Мат. 23:23 (бел. прев.).
[3] Екл. 1:6 (бел. прев.).
[4] Фраза, дописана на ръка от майка Мария.
[5] Фраза, дописана на ръка от майка Мария.
[6] От френската дума laïcisation.
[7] Фраза, дописана на ръка от майка Мария.
